/Another character in my head

Най-естествения и най-срещан метод на възбуда е тяло в тяло. Ръце, длани, устни, връхчетата на пръстите по гърба дори.. Но мамка му, понякога си мисля, че Бог ме е наказал, обричайки ме на това да се възбуждам от всичко. От сладостите в живота. От адреналина. От това сърцето ми да падне в петите ми, докато превключвам скорост по магистралата и тялото ми да се залепи рязко за седалката. Сякаш ме обземат хиляди демони, въплътили се в ръката ми, стискаща скоростния лост. Обичам чувството на адреналин в кръвта, обичам възбудата, обичам страстта, с която живея. Обичам да усещам музиката в гръдния си кош, толкова силно, сякаш имам вградена тон колона там вътре, трепереща с всеки звук, сърцебиеща. Възбужда начина, по който пуши, възбужда ме начина, по който се ядосва, възбужда ме гледката от двайсет етажна сграда, възбужда ме ръмженето на дива котка, движението, действието, възбужда ме страстта.
Секса е най-малкото, което някой може да ми предложи.
Обичам когато стои срещу мен и ме гледа с поглед, който едва ме удържа на стола, който надига подметките на обувките ми всеки път щом отмести кичур от косата си и се усмихне с прелестна злоба през него. Сякаш ми казва ‘Make me.’ и сякаш знае, че са ми слаби ангелите. Обожавам езика, чрез който ми говори тялото й. Голотата е последното нещо, което ме възбужда. Обичам да се чудя какво се крие под черната й права пола до коленете, полепнала с мъничка пет сантиметрова цепка отзад. Падналата й презрамка на рамото й ме подлудява всеки път, а скъсаната бримка на чорапа й, скриваща се под онази пола изостря всички сетива така, както тромб се пръсва в нечии болен мозък.
Секса е най-малкото нещо, което някой може да ми предложи.

/Fcs

Онази, позабравената в мен..:

Искам да се влюбя. Светкавично. В очите ти, в усмивката ти, в тялото ти, във всичкото ти. Искам онова вълнение в стомаха, искам сърцето ми да се разтуптява всеки път щом си помисля за теб, щом те видя. Искам да губя думите си в присъствието ти. Искам да срещам усмивката ти, искам да срещаш моята. Представям си устните ти, искам да ги целуна. Бавно. Вълнувайки се. Събирайки смелост. Искам да заравяш пръсти в косите ми, да галиш лицето ми, да ме гледаш с онези очи, онзи поглед.. Искам да се усмихвам постоянно, на всякъде и хората да се чудят 'Защо се смее самичко това момиче?'. Искам да не излизаш от главата ми, искам ръката ми в твоята да е любимото ми място. Искам да съм твоето любимо момиче. Искам да ме завиваш нежно, когато заспиваме и да ме целуваш. Бавно. Искам да целуваш всяка част от тялото ми, искам да целувам всяка част от твоето. Искам да обиколим света заедно. Искам да ме усмихваш, искам да ми се радваш, искам да си щастие, слънчице. Искам да си мъж, когато съм жена и да си дете, когато съм дете. Искам да ми се радваш, искам да ми се радваш.. Искам да държиш ръцете ми и очите ти да ме гледат обичащо и топло. Искам топлина, искам уют, искам приятел, искам теб. Искам да ме искаш. Искам хората да ни поглеждат и да си казват 'Колко красива двойка!'. Искам да имаме наша песен, наш момент, наше нещо, наше бъдеще, наши планове, наше ‘завинаги’..
Искам да отваряш бутилката ми, защото не мога сама, искам да ме наричаш ‘глупаче’. Искам да те обичам, искам да ме обичаш. Неистово. Искам да ме прегръщаш толкова силно, че да изпукваш всеки прешлен по гръбнака ми и след това да рисуваш нежно с пръсти. Искам да се грижа за теб, искам да се грижиш за мен. Искам да играем ‘Не се сърди човече’ или някоя компютърна игра, в която ще ти се цупя, когато губя или ще ти се перча, когато спечеля. Искам да ми разказваш себе си, искам да ти разказвам себе си. Искам да те откривам постоянно, искам да ме откриваш постоянно. Искам всичко с теб, искай всичко с мен. Дръж ме постоянно влюбена, защото имам нужда да обичам.

Смяна на гледната точка.

Мога да бъда с всеки, който ме кара да се чувствам добре, който ме прегръща в слаб момент. Знам колко е ужасно и как обричам всеки такъв момент, всеки такъв човек, всяка такава връзка на провал, как започвам да се самонавивам, че можем да имаме нашето ‘завинаги’, нашата песен, нашите спомени, нашето всичко. Знам колко съм ужасна и как влагам всичко в нещо, което знам, че не е ..всичко за мен. Знам, че в един момент ми писва да градя въздушни кули, сякаш съм седнала на пода и си играя с кукли на ‘Семейство’ и как всичко се проваля. Зарязвам куклите без да ги прибера в кутията, а ти си нямаш и на идея защо е така и къде съм отишла. Знам. Вината не е твоя. Аз просто се влюбвам във всеки и знам, че трябва да спра да виждам във всеки бъдещото си ‘всичко’, което знам, че е просто въздушна кула в момент, в който нямам основа под краката си. След време осъзнавам, че ти не си онзи, ти не си онези очи, ти не си онази топлина, които търся. Осъзнавам, че никога не си бил. Ти си прекрасен, но си с мен просто, защото се държиш мило, прегръщаш ме и това ми стига, за да клъвна. Оставям се в ръцете ти, искам да изпълня желанията ти, но в един момент искам да ме пуснеш обратно в морето. Чувствам се тясно в аквариум. Искам свобода. Трябва да знаеш. Не знаеш ли? Съжалявам, че не го показвам, страх ме е. Не мога да съм само с теб. Ако не можеш да ме държиш влюбена, изоставам и спирам да вървя до теб. Намирам си ново камъче по пътя.

Смяна на гледната точка
Харесваш ми. Интересен си ми. Мисля, че съм влюбена в усмивката ти, в това, което грееш, но толкова. Искам тялото ти. Искам да те докосвам, искам да ме докосваш, но устните са забранена територия. Можем да сме нещо, но ако не искаш - разочаровай ме и ще си тръгна, инак е болезнено. Знам, че нямаме бъдеще, но се привързвам лесно и си тръгвам трудно.. душевно. Отглеждам те в главата си, макар и тялото ми да си е тръгнало, макар и да не виждам твоето.. Но ми е забавно с теб. Различно е. Искам те, защото знам, че не мога да те имам. Защото знам, че ще е катастрофално. Вземи ме в девет, да се махаме от тук! Мястото е без значение, не ни трябва романтика, не ми говори мило, прегърни ме страстно. Накарай ме да настръхна и вземи всичко от мен, аз ще ти го дам. После ме остави и много внимавай да не се влюбя съвсем. Нека дистанция ни е разочарованието. Нека знам, че има нещо ужасяващо и непоправимо в теб, което не мога да приема, за да бъдем нещо повече. Не се дръж все пак грубо, ще ме нараниш. Аз мога да съм твой приятел въпреки всичко. Наистина. Просто не ме оставяй да се влюбя. Разбираш ли.. Интересен си ми, искам да ми покажеш всичко, искам да ме научиш на всичко, което не мога, искам да съм като теб дори. Искам да вземем каквото можем един от друг. Ще запазя номера ти, запази моя и един ден ме потърси, когато имаш нужда от някой като мен. Аз ще те потърся също, сигурна съм. Знам, че ме разбираш перфектно, знам, че ме познаваш, аз теб също, но не е достатъчно. Знам тъмните ти ъгълчета и биха ме наранили, ако попадна в тях. Сега разбираш защо не можем да сме нещо повече. Обичам те по някакъв начин, някакъв толкова самоотричащ се начин, начин, в който нямаме наше бъдеще, наши красиви моменти, начин, в който не искам да заспиваме заедно сгушени, обичам те.. но ти не си онзи, онези очи, онази топлина, онова Всичко..
***
Кръговрат.

image

/Survivor

”Аз много съм преживял! Не знаеш какво съм преживял, не знаеш какво е минало през мен!”

Really? Какво? Защото ако си бил в ада и си се врънал (Буковски), то съм готова да те излушам. Но ако наричаш загубата на една любов, разочарованието от даден човек, сълзите, които си изплакал по някой, който те е наранил, безсънните си нощи, за които сам си си виновен и т.н. неща, за които САМ си си виновен неща, които са преобръщали живота ти и за това колко преживял човек си, мога само да те подмина с отвращение. Защото явно НЕ знаеш, че има хора, преживяли много повече от теб, мрънкащо и депресивно, драматизиращо същество такова. Ако си нямал моменти на глад, мизерия, жажда, ако единствените болести, които си имал са грип, настинка и зъбобол, ако единствените ти проблеми са били това, че не си имал смелост да направиш или кажеш нещо, то ти НЕ си преживял нищо, за което да се оправдаваш. Ти си нищожество, което трябва да бъде щастливо и благодарно за живота, който има. Вместо да се тревожиш за глупости и да ги правиш обществено достояние и нещо, за което да те съжаляват. Аз, която изгубих един от най-близките си хора преди години, човекът, един от двамата най-най-НАЙ-важни хора в живота на един човек, продължавам да обичам факта, че съм жива, благодарна и търсеща щастието. И никога не съм казвала ‘Аз преживях нещо ужасно.’, няма и да го кажа. Не обичам и не толерирам черногледи хора, не обичам песимистичните хора. И не защото съм някакъв невероятен оптимист, сеещ звезден прашец, яхнал еднорог, аз не съм такава. Аз съм ревла, аз също се оплаквам, аз също съм тъжна на моменти и също понякога изпускам дръжката на смисъла и надеждата и губя себе си.. Но НИКОГА.. НИКОГА не си позволявам да съм депресар, който обвинява живота, който обвинява другите за това, което съм, за нещата, които ми се случват или не. Не мога да стоя на метри от някой и да го слушам как се оплаква от всичко, без да прави нищо, а позитивната мисъл е най-елементарното нещо, най-основното нещо. Защото аз също се чувствам безсилна много често, на мен също ми е адски, адски трудно да се сражавам със страховете си, с нещата, с които си мисля, че не умея да се сражавам, но въпреки това знам, че с черногледство няма да направя нещата по-лесни. Алтернативата никога не е само една и както се казва..
Колко гледни точки има всяко от нещата
и въпреки, че знаем, пак избираме само едната?

https://www.youtube.com/watch?v=wyb2HYSne3E

'Не те искам повече.'

Тази игра е интересна. Харесва ми. Започвам я! Първи левъл. Втори. Трети. Десети. Двадесети. Играя я все по-рядко. Писна ми. Стигнах до оптималното, не искам повече, омръзна ми. Развих я, стига толкова. Може и още? Знам. Ама ми писна. Човечетата ми ще умрат? Ами кофти. Какво имаме друго? Хайде да рисуваме! Четка, лист, боички, вода, линии, оцветявам те, запълвам те, ами до тук, не мога повече, харесвам те, стига толкова. Може и още? Знам. Но не ми се занимава. Давай нататък. Бижута? Къде са ми мънистата!? Конци, глина, нанизвам, мачкам, не ми харесва, обичам го, провал е, прекрасно е, писна ми. Може и още? Знам, изморих се. Хайде да снимаме! Подготовка, грим, декор, щрак, щрак, петстотин снимки, връщам се, радвам се, доволна съм, обработвам цял ден, радвам се, удовлетворена съм, щастлива съм, дай ми почивка, ще ми писне. Какво казваш? Какъв си? Интересен си ми. Искам да те играя, но знам, че след определено ниво ще ми писнеш.. Какво е решението? Просто. Не ми давай, за да те искам. Но и в това не прекалявай, ще ми писне. Чао. До после.

/Не се бутай там, където не те искат.

И не просто не се бутай. Усмихни се за последно, обърни се и не извръщай глава назад. Да. На скоро открих тази велика максима.
Понеже имам невероятно шибаната способност да се връщам постоянно при хора, които са ме наранили, обидили, или просто с които все ще сме на опаки, трябваше да намеря начин да излекувам този си страничен ефект. Защото аз реално не мога да се сърдя, не мога да се цупя с часове, дни, седмици и т.н., да се правя на горделива надувка и т.н. Просто не правя такива неща и винаги съм готова на още един и още един, и още един нормален разговор, в който да решим същината на проблема, ако има такъв. Аз не забравям, но и не зачерквам ей така хората. Нещо, което ме отблъсква у другите и би ме накарало да съм онази, която повече няма да видиш. Разбрах, че когато някой просто не е готов да преглътне гордостта си, то аз също имам правото да се защитавам с такава. И както се казва: "Аз бих преглътнала гордостта му, ако не беше наранил моята." И да. Мога да стисна ръката на който и да било, който съм разочаровала, или който ме е разочаровал, мога да казвам 'Извинявай', мога да приемам извинения, но когато човекът отсреща няма това схващане, то просто идва момента, в който си казваме 'Довиждане.'. И да. Аз съм тази, която го прави. И не от инат, а защото заобичах чувството да се уважавам и да съм твърда в такива си решения. 'Окей, чао, повече няма да те търся, твоя воля.' и е точно така. И след време нещата по една или друга причина се обръщат и ме питат 'Защо си такава надута кучка?’.. общо казано разбира се. Реално ще е равно на: 'И какво сега? Ще си се сърдим ли?’. Ами не. Аз не правя такива неща. И когато аз задавам такъв въпрос, го задавам веднъж. После си тръгвам, ако периода ти не отмине, завладян от излишна гордост. Просто си тръгвам.. Аз не искам да те губя, но щом ти искаш, автоматично намаляваш желанието ми също. Защото няма непростими неща. Има неща, с които егото не може да се пребори. Или по-скоро нямаш волята да се бориш с егото си..

/()*§%(§№@$(**(№§$

Аз ли? Аз не се ядосвам. Или поне не го правя истински. Не го правя толкова публично. Не го извеждам навън. Просто се дразня и искам да ти извия врата. Не бе, не на теб, не си ми никакъв. Истински могат да ме ядосат само хората, които са най-близо до мен. Другите са просто прашинки, с които мога да се справя. Но ти.. ти ме изкарваш извън кожата ми и не искам да те виждам докато не ми мине. Не ми говори, не ме докосвай, не ме докосвай.. Ще ми мине, бързо е, тихо..

Shadow..

Нещо, което не съм писала аз, но подкрепям с всяка думичка..

Всеки човек притежава своя светла (осъзната) и тъмна и тайнствена (подсъзнателна страна от природата си. Сянката е метафора на онази неизследвана и непозната страна, за която дори Аза не подозира. Но нейната енергия и капризи са толкова силни и натрапчиви, че харесваме ли или не непрекъснато се сблъскваме с тях. Всяко нещо има своята обратна страна и човешкото съзнание не е изключение от това. Тази полярност съществува навсякъде в природата и във Вселената. Сянката олицетворява всичко онова, което не влиза в съзнателната система на Аза, не е част от онова, което възприемаме за себе си. Но това не намлява енергията на този феномен. …”Сянката е онова, което бихте могли да бъдете, ако бяхте родени от другата страна на бариерата…” - пише Джоузеф Кембъл. Сянката е съд, в който наливаме всички онези желания и идеи, които потискаме и повече нямаме съзнателна връзка с тях. А защо ги потискаме? поради различни обстоятелства - семейна среда и модели, културна или религиозна среда, които имат своите изисквания към нас. Но като цяло са обществените модели, норми и очаквания, които имат за нас. Тогава едно по-едно желанията и копнежите биват натъпквани под килима, за да можем да бъдем приети в общността.

Сянката обаче е онзи жизнено важен фактор, който изпраща в живота ни различни събития или хора, с които сме обвързани с невидима корда и колкото по-потисната е Сянката, толкова повече ще е натиска на тези събития и хора. Защото ние не забелязваме това, което крие Сянката, напротив в реалния си живот го отблъскваме с такава ярост и ненавист, че се фанатизираме. Но защо все се сблъскваме с нещата, които не харесваме и не понасяме?! Няма приказка или мит, в който да не е описана Сянката, просто трябва да я разпознаем и интерпретираме. Азът е героят, а сянката е дракона, с който героя трябва да се пребори, това е битката на Люк Скайлокър с лорд дарт Вейдър, защото почти през целия си живот водим тази изначална битка с част от собствената си природа. Колкото сме по-ожесточени в тази борба и неприемаме съществуването на Сянката, толкова повече тя набира застрашителна и разрушителна сила. Когато обаче се обърнем лице в лице с нея и приемем нейните условия и изисквания, а тя всъщност иска единствено да бъде призната, че съществува, е тогава вече сме победители - отсякли сме главата на дракона.От този момент нататък вече сме нова и по-осъзната личност, Азът ни вече е по-зрял и мъдър. След тази битка вече контролираме събитията и хората, които влизат в живота ни.

Как да разпознаем собствената си Сянка? Просто си мислете за хората, които не харесвате и които отключват отрицателни емоции у вас, или пък има и обратна страна - погледнете онези, на които се възхищавате. И едните и другите съответстват на онази личност, която бихте могли да бъдете! Е това е причината, поради която харесваме или не определени хора. А проблемът не е в хората, а в техните качества и модели, това е което ни отблъсква или привлича към тях. Те стават като чисто езеро, в което виждаме собствения си, но изкривен образ. В сянката се крият най-примитивните ни и разрушителни качества, но и най-големия ни потенциал, затова обикновено на входа на пещерата със скритото съкровище стои ламята или триглавия дракон, с когото трябва да влезем в открита схватка за да заслужим съкровището - а то е метафора на скритият ни потенциал или талант. А какво се крие във вашата Сянка?

Работата със сянката ни позволява да интегрираме несъзнаваните емоции и мисли и да ги изведем на съзнателно ниво. Тя ни помага да „прочистим мазето” на нашето подсъзнание. Това са онези части от нашата същност, които не признаваме понякога дори и пред себе си и които често проектираме върху другите. Много често това са апсекти от същността ни, които смятаме за неприемливи или отблъскващи. Понякога обаче това са и най–добрите и светли аспекти на същността ни, за които не се чувстваме достойни или склонни да проявим. Аспекти от висшият ни Аз, както и аспекти от по–стари в еволюционно отношение части от съзнанието ни (например инстинктите ни), могат да се крият в нашата Сянка. Работата със Сянката ни помага да се сприятелим с тях и да ги интегрираме, така че да бъдем по–здрави и цялостни, за да имаме повече свободна енергия.

Когато подтискаме или отричаме онези аспекти от себе си, които ни смущават и които не приемаме, то те са склонни да се проявяват по други пътища. Обикновено първо ги проектираме върху някого другиго: „Ти си ядосан, не аз!” След това напълно ги отричаме, така че те се проявяват единствено като повишена реактивност на определени външни обстоятелства или като физиологични симптоми. С други думи всичко тръгва от първо лице – „Аз”, минава през второ лице – „Ти” и стига до трето лице – „То”, винаги криещо се от осъзнаването и маскирайки се като нещо, което е извън нас.

/Неочакваниклишета

Пиша само когато съм
влюбена
/малко поне/

мислех че отговорът
'усмивката'
на въпроса
'Какво харесваш в него?'
е едно клише и че
всяка усмивка е просто
красива
докато не видях неговата

/и устните/

обожавам всяко ъгълче
и извивка
която пречупват
и са толкова
топли,
целуват нежно
и бавно
разтапящо
всепоглъщащо
парещо
оставящи без дъх
стоящи на пръсти

очите му са
кафе
топли и
чувствени
сражават се с моите
и аз винаги губя
поглеждам надолу
повдига брадичката ми
с пръсти
/засрамена/
обгръща лицето ми
с длан
пречупва кичури
сътворява нови
вселени по врата ми
заравя пръсти в косите ми
и отново усмивката
с ъгълчетата
топлата
устните
моите
неговите

в нежност
настръхваща

/С какъвто се събереш - такъв ставаш?

Обичам мляко с какао. Това съм аз. Ти обичаш чай. Това си ти. И знаеш ли, какаото също е полезно, извлича се от.. какво, какво казваш за чая? Не, абсурд да ме убедиш, че тая подсладена вода е нещо хубаво. А млякото с какао е прекрасно, особено вечер на балкона. Ти си пий чая там.. Но чакай, това малини ли са? Мирише толкова приятно.. Чая можел да се пие със сладко от ягоди? Горски плодове?! Така го пиели руснаците казваш.. Мхм.. Ами виж, то сладкото от ягоди не е лошо.. може и да пробвам.. Ама не, не, върви си, не мога пред теб, ще се почувствам предала се. Не искам да иневерявам на себе си публично, как иначе ще си запазя реномето на непреклонна и отстояваща себе си? Себе си..
Да.. знаеш ли какво! Обичам чай!
Но спри.. не се доближавай повече, чая ми стига! Стой на страна казах, не ме докосвай, недей.. мх.. не, не ми пипай лицето.. докосваш нежно.. какво казваше? Да, това е приятно.. Но, не, не прави така! Попивам като гъба, мястото е ограничено. Аз или ти. Не трябва да има място и за двама ни. Или има? Аз съм гъбата, ти попитото в мен.. Увеличавам се, не мога да те изстискам от себе си, в мен си, аз съм теб за малко.. Имам нужда от теб, за да надградя себе си, но не искам да се губя. Имам нужда да ме научиш да мога да съм като теб, защото ти се възхищавам и си ми интересен, но не искам да губя себе си.
Превключваме.
Търся любов, аз съм моно, ти търсиш ли? Не? Но защо, обясни ми!? Как може да си такъв човек!? Дразниш ме, не ми говори. Не искам да те слушам. Извинявай.. Мина ми, разкажи ми.. Знаеш ли, прав си.. И знаеш ли, знам го това, но в себе си го отричам. Благодаря.
Тъжна съм. Защо ми го каза? Истина е, знам го, но защо го казваш на глас..
Търся любов.. във всеки. Ако се докоснем ще е прекрасно, ако не, върви си по пътя, аз също ще следвам моя. Ще докосна друг, друг ще ме докосне. Ще вземем всичко един от друг и ще си тръгнем. Ще срещнем други, ще взимаме, ще даваме и няма да се въртим в моногамен кръг. Това лошо ли е? Мислех си, че е лошо, но ти.. защо не изгасиш лампата, приказката свърши.. ела да ме гушнеш. И после си върви.. Но се върни пак утре, имам нужда да знам и да те познавам..