/Да изсмучеш отровата.

Не бих си позволила да пиша подобни неща, ако не смятах, че може би може и да са полезни за някой. Не, не ми пука дали ще са полезни за някой, аз съм егоист. Ще опитам да е полезно за мен, пък ако и друг намаже, да е жив и здрав, колкото по-малко такива като мен, толкова по-добре. Защо го казвам? Защото ще говоря за егоизма. За ревността. За деструктивното. За деструктивното.. (като ехо отекващо)

*момент* Аз не съм чудовище. Бих споделила обяда си с теб. Бих ти дала ако нямаш. Бих ти дала лепенка, когато случайно дойде моят ред на касата и изпуфтиш ‘Пф, трябва ми спешно лепенка.’, когато зад мен има още двайсет човека и съдбата ти би била да полагаш сиренето, доматите, свинското и другите подобни в торбичката с кървящ пръст през цялото това време. Аз не съм чудовище. Бих направила всичко това и много друго, но не заради и за теб. А за себе си. За да се почувствам по-добре, знаейки, че ти си добре. Даже няма да ми пука толкова дали си добре или зле, просто ще знам, че в края на краищата, аз съм добре от това. Това е висша форма на егоизъм. Низшата е може би момента, в който знаеш, че поне независимо от мотивите, нещата са добре за всички, нали така? Но аз не искам да е така. Аз искам да променя мотивите. Искам ли? Ти искаш ли?

*момент* Ревност. Следствие номер едно. Аз съм егоист => Искам те само за себе си. Не искам да докосваш други физически и емоционално. Не искам да те видя, усмихвайки друг, не мен. Не искам да видя щастлив с друг, освен с мен. *отровата* Разпространява се като тумор в напредващ стадии. Дали искам да е така? Не. Защо? Първо, защото наранява мен и второ, защото наранява теб. Дали искам да е така? Не. Първо, защото помислям първо за себе си и след това за теб и второ, защото две злини, обединени в едно, са по-силни от една. Природен закон. Как искам да е? Искам да да съм свободна. Искам да си свободен. Искам да те обичам и да ме обичаш, но да не изпитвам/изпитваш вина, ако пожелая/еш друг човек. Комуникацията е най-ценното, което мога да имам с теб, водеща за ръка разбирането, осъзнаването и споделянето. И нямам предвид ‘Аз днес правих това, това и това и се чувствах по този, или онзи начин.’, а имам предвид споделянето на мнение за каквито се сетиш въпроси и теми. И в този ред на мисли, аз искам да мога да седим един до друг и да можем да си кажем в един неизбежен момент 'Аз направих това и искам да знаеш. Не съжалявам за постъпката си и съм отговорен, затова искам да знаеш. Не го мисля за нещо лошо и искам да знаеш.' и отсреща: 'Окей. Как беше? Разкажи ми. Радвам се, че си се почувствал добре, радвам се, че ми споделяш.'. Неизбежен момент ли казах? Да? О, да. Просто вярвам, че човешките същества не сме създадени да сме моногамни. О, простете, ако ви казвам нещо, което вече знаете, знам, че понякога съм наивна. Но ако все пак не го знаете, замислете се. Как може един човек да е създаден само за един човек, при условие, че на земята съществуват милиарди други? Това е невъзможно по всички параграфи и ако някой си мисли, че греша, то не е по моя вина, че т.нар. хора на изкуството се възползват от таланта си да могат да рисуват с думи, за да ни убедят в противното. Имам предвид авторите и писателите на купищата романтични красиви измишльотини, способни да превърнат 3 години щастие в доживотно и вечно такова. И ние вярваме на второто. И както и да е. Не пиша всичко това, за да ви убеждавам в каквото и да било. Пиша всичко това, за да се излекувам. Никога няма да разбера хората, които казват 'Аз не бих простил това. Аз не бих простил изневярата. Аз не бих простил лъжата. Аз не бих простил това, че ще ме нараниш, че ще ме предадеш.'. По същата логика бих казала, че не бих простила лицемерието и затова в последно време всячески се опитвам да покажа най-лошото от себе си. А именно, че всички лъжем, че всички нараняваме, че всички изневеряваме по един, или друг начин. Дали (на) себе си, дали другите. И кои по дяволите сме ние, за да даваме прошка? За какъв бог се имаш, за да ти минава дори само мисълта, че ти изобщо можеш да опростиш нещо, каквото и да е? Сам позволяваш на себе си да изпитваш гняв и ревност, а обвиняваш другите за това. Да, точно така. Това, че някой е постъпил ‘лошо’ според твоите, или нечии други стандарти, не означава, че задължително трябва да реагираш според очакваното за това как трябва да реагираш. И знаеш ли какво? Ти си глупак. Спокойно, не се ядосвай, аз също съм глупак, но се опитвам да броя до десет, или до колкото мога преди всяка реакция. Ти правиш ли го? Не? Ето защо си глупак. Защото не се питаш ‘Защо се чувствам по този начин?’. Защото не се питаш ‘А какво печеля от това да се чувствам така?’. Попитай се. Не е лошо да си глупак. Лошо е, ако не правиш нищо, за да го промениш. Спокойно, знам, че в момента си казваш ‘What the fuck, много ли ги разбираш нещата, за да говориш така?’. О, не. Аз нищо не разбирам. Но се опитвам. Ти опитваш ли? Да, знам.. Брой до десет.

*момент* Не, мисля, че все още не съм приключила с предишния. За момента говоря. Но тук ще обхвана него, като му добавя и подправки. Наричат се ‘морал’, ‘ценности’, ‘принципи’ и стоят в стъклени, прозрачни буркани с едри надписи, за да ги виждат хората и за да знаят, че ги имаш. Дали си подправяш живота с тях е друг въпрос. Въпрос, в чийто отговор искам да вникна. И знам, че може да е различен за всеки, но мисля, че искам да задълбая на по-дълбоко. Аз не разбирам смисъла на тези три понятия и не съм сигурна, че ги притежавам, или поне не съм ги открила. Или някак не съвпадат пропорциите ни нещо, а? Дали е така? Ех, надявам се да е това, инак би било лошо, ако пък хич ги нямам нали? О, дано е това, за да се успокоя, че ги имам.
Но ми е интересен и друг момент. Този, в който хората използват тази великолепна тройка, за да държат в ръката си оръжието. За да се изявяват като съдници. За да могат да застанат срещу теб и да забият Морал в лицето ти, казвайки ти, че не можеш без него. Че трябва да използваш това нещо. 'Хей, ти нямаш ли си принципи, че постъпваш така?'. Хей, може би имам и ако е така и са различни от твоите, с какво ще ме зашлевиш? 'Но хей, ти нямаш ли си ценностна система, че постъпваш така?'. Но хей, може би имам, но защо си мислиш, че тя е една и съща за всички? Защо ме съдиш? Защо ме заклеймяваш като лош човек, само защото моите подправки не са същите като твоите? Пауза. Стоп.

*момент* Теорията и практиката. Ходенето на едното след другото. Следването, преследването.
Аз не мога да ти обещая нищо. Но се опитвам, когато говоря някакви неща, да се опитвам да ги следвам. А не просто да запълня пространството с тях. И ако кажа, че външната красота не е важна, то това автоматично ми забранява след това да видя грозен човек на улицата и да кажа ‘О, виж, той е грозен.’. Ти мислиш ли така?
Защо ми казваш ‘Аз съм толерантен и либерален.’, но ме нападаш и обръщаш агресията си към мен?
Защо ми казваш.. Не. Не искам да работя с примери.
Защо ми цитираш толкова мъдри мисли, но не ги следваш? Защо изказваш цяла една философия, а не я прилагаш? Защо си такъв шибан лицемер? Брой до десет. Това не е лошо. Брой ти казах. Успокои ли се? Е? Не искаш ли да променим нещата? Искаш ли да опитаме заедно?

*момент*

/Птиче

/ah.. Искам да се почувствам нежна. Искам да усещам косите си, застилащи ръцете ми, да затворя очи и вятъра да ме погали нежно. Искам да подържа птиче в ръцете си и да съм много, много внимателна към него. Искам да се докосна до нещо фино и крехко и да дам цялата си енергия, топлина и внимание в това то да си остане такова. Искам да ходя на пръсти, за да не те събудя, а сутрин да ти оставя чаша ароматно и топло кафе до леглото. Искам да съм мила за някой и достатъчна за себе си. Искам да заспя сгушена след дълъг нощен разговор, който ще ме е изморил приятно. Искам да усещам и да придавам усещане. Иска ми се да имах онова доверие, за да съм онова птиче.. в нечии ръце. Иска ми се да можех да обичам и да се влюбвам силно, като тумор с хиляди разсейки. По цялото тяло. Иска ми се да бях добра и внимателна. Иска ми се спазването на дистанция да не беше една от защитните ми реакции. Иска ми се измислянето на нови истини да не беше начин да запазя нещата красиви.. Иска ми се да получавам разбиране и любов въпреки и след това. Иска ми се да се почувствам нежна. Иска ми се да усетя топлината и магията на прегръдките.. и вълшебството на думите и късчето магичност..

И така започна всичко..

Беше от онези нощи, в които след като таймера на телевизора изгаснеше, мозъка ми все още не можеше да заспи. В такива моменти или плача, или задоволявам главата си. И ако бях мъж, щях да спомена коя точно.
Вече преминах през фазата на плача, но докато плъзвах бавно ръката си надолу, мозъка ми ми сигнализира да спра. Обикновено има по-добри предложения. Затворих очи. Не се докосвах никъде. Ушите ми заглъхнаха. В главата ми се развиваха купища сценарии. Усещах всяка клетка в тялото ми как се чука с всяка друга.
- Спиш ли?
- Вече не.. Какво има?
- Помниш ли онази нощ?
- Коя..? Ааа.. да. Казах ти да не го мислиш толкова.
- Знам. Помниш ли какво ми каза след това? Онова за двете възможности, от които ти казах, че втората е по-лошата и не искам да я изричаш на глас. Помниш ли.
- Да..
- Дай ми най-лошото.
Настъпи секундно мълчание. Чувах го как диша в слушалката.
- От къде да те взема?

***

Бях в шести клас, когато ми предложиха брак за пръв път. Аз бях в шести ‘б’, той в шести ‘г’. Още от пети клас си го харесвах, но бях прекалено задръстена, за да направя каквото и да било. Никога не подозирах, че един ден, ей така от нищото, без да ме е заговарял преди, ще дойде при мен в междучасието и..

-Ти си много сладка и ще се омъжиш за мен! - Хвана ме за раменете, погледна ме с изцъклени очи и избяга.
Гледах тъпо и изумено и не обелих и дума.
В следващите няколко дни просто ми се усмихваше отдалече, а след това всичко си беше по старо му. Помислих си че се е шегувал, или се е хванал на бас дали задръстенячката от шести ‘б’ ще му върже. И ако не беше избягал и беше по-настоятелен, а аз не чак толкова неадекватна, може би щеше да спечели баса.
Когато завършихме гимназия не го видях повече. Знаех си, че трябваше да кажа ‘Да!’, или ‘Добре!’, защото това неговото си беше констатиране по-скоро. Сега съм на двадесет и пет и девствена. Не ме разбирайте погрешно. Правя секс от седемнайсет годишна. Обожавам да се чукам. Но чувството да се правиш на девствен и то на двайсет и пет, е невероятно. А аз успявам съвсем успешно да се правя на притеснителна, свенлива и недокосната.

***

Каза ми да направя нещо ново. Нещо, което не правя по принцип. Нещо, от което се страхувам, но трябва да започна да правя. Нещо, което не е задължително да е нещо голямо. ‘Започни с малките неща.' - каза. И си купих химикалка. Зелена. И така започна всичко..

***

/Terrible 2

Защо когато накараш някой да опише отрицателните си страни, той започва да ти изброява неща, на които всеки  би отговорил ‘О, но това са толкова очарователни отрицателни страни, те са твоята идентичност, трябва да приемаш себе си дори и с тях..’ и купища неща, тонове ego boost. Защо всеки говори за грозната истина, но никой не я изрича? Защо никой не излезе и не каже ‘Здравей, аз съм еди-кой-си и съм егоист. Истината е, че понякога лъжа. Както всеки човек. Но с тази разлика, че в момента го казвам гласно. Истината е, че умея да лъжа толкова добре и себе си понякога, че да изтрия цяла една случила се реалност. Истината е, че мога и съм способен да направя неща, които биха те наранили, без да се замисля дали биха те наранили преди да ги направя. НЕ. Истината е, че дори да се замисля, пак бих ги направил и още по-грозната истина е, че няма да има какво да гризе съвсетта ми, защото ще е нахранена. Истината е, че не те заслужавам, но не искам да те губя. Истината е, че те обичам. Да, наистина. Но истината е и че съм егоистично чудовище. Истината е, че не бих те наранил никога умишлено, но не мога да обещая, че не бих го направил по презумпция. Истината е, че не мога да ти обещая нищо, но искам да бъдеш с мен въпреки това. Истината е, че нямам нищо и себе си дори, но мога да чувствам. Наистина. Истината е, че понякога първичните ми чувства и реакции са много по-напред и много над човешкия морал. Истината е, че понякога нямам морал. Истината е, че понякога нямам принципи. И истината е, че не се чувствам зле от факта. Истината е, че съм зависим, адски, адски зависим от теб и от всичко, от всичко.. Истината е, че понякога съм слаб, а друг път не ми пука. Истината е, че понякога прекалено много ми пука. Истината е, че съм суетен. Истината е, че понякога искам внимание. Истината е, че се страхувам и притеснявам, че мога да се разплача за най-дребното нещо, че мога да се изсмея на същото. Истината е, че нямам оправдание за всичко, което правя, а понякога аз самият съм си оправдание. Истината е, че мога да ти дам много, но мога да ти дам и нищо и въпреки това искам да ми дадеш любов. Искам да ме обичаш. Искам и аз да те обичам. Искам да мога да ти го казвам.
Истината е, че понякога обичам само телесно. И това ми е достатъчно. Че понякога ми е нужно само тялото ти и удоволствието, а после може и отново. Истината е, че искам любов, но все по-малко вярвам в нея. Копнея за нея, но онова чудовище в мен, както и всички чудовища в другите, душат всяка капчица романтизъм и нежност и я обливат в егоцентризъм, нарцисизъм, цинизъм. Истината е, че не те заслужавам. Истината е, че трудно човек може да ме обича. Истината е, че да ме обичаш, трябва да си същото чудовище като мен.’

/Emily

Искате ли да ви разкажа за Емили? Тя.. Тя е най-милото, най-нежно и изключително създание, което познавам. Влюбих се в миглите й. Влюбих се в малките й устни, фините китки и пръстчета. Влюбих се в чистите й очи, а гласът.. най-топлият глас, който съм чувал. Внасяше уют и спокойствие навсякъде, където влезеше. Озаряваше стаите и да ви кажа.. нито за миг не свалих усмивката, която тя ми даде. Носех я на лицето си всеки път щом я видех. Всеки път щом си помислих за нея. Беше същински ангел. Неведнъж я бях виждал и да плаче. Но Господи, дори тогава беше очарователна. И никога не казваше нищо лошо. Жената в магазина я е прередила на опашката? Нищо, няма проблем, ще изчака. Вали дъжд? Та кой може да промени това?
Емили беше като в свои води навсякъде. За нея винаги имаше време и никога не бързаше. Влюбих се в чара й. Влюбих се в душата й, влюбих се в тялото й. Влюбих се във всичко нейно. И тя ми го даде. Даде ми всичко. Всичко, което си пожелаех беше мое.
Но ще си позволя да навляза в леко лирическо отклонение, ако позволите. Знаете ли кога писателите пишат? Когато са преживели нещо впечатляващо, когато са щастливи, тъжни, гневни, очаровани, общо взето по всяко време, стига да са в настроение. А те винаги са. Независимо какво. Но тук бих искал да обърна повече внимание на тези като мен, попаднали в клопката на очарованието. Но не кое да е очарование, а онова, което може да мине през всеки прешлен от тялото ти и да изтръгне всеки нерв. Онова, с което не можеш да се сражаваш. Онова, пред което си безсилен. Кой обича да е безсилен пред каквото и да е? Но ще ви кажа и друго. Емили притежаваше точно това оръжие. Точно това очарование. И ме правеше безсилен. Обичах това безсилие. Знаех много добре, че ще ми даде каквото поискам и ще си тръгне. За да го даде отново на друг. Да. Такава беше Емили. Можеше да е с теб и да те обича, но утре, когато слънцето изгрее и утрото се смени, ще е там и ще обича друг. По същия начин. По същия истински, чист и отдаден начин. Някак не можеше да си представи, че цялата тази любов нейна, би се канализирала и ограничила само в един и до един човек. До един обект. До едно единствено нещо. Та нима другите не заслужават любов?
Това, което хората наричаха полигамия, за Емили беше начин да се освободи от любовта, която се натрупваше в малкото й тяло.
Това, което хората не обичаха, бе да отнемат любовта, която им се полага. Да виждат как любовта, предназначена за тях, отива и при друг. При много други. Така не се чувстваха специални и затова осъждаха Емили. Казваха, че любовта й не може току така да преминава през един и после следващ и следващ като мъниста на наниз. Но Емили не им обръщаше внимание. Беше влюбена постянно. Във всичко. А аз.. Аз бях влюбен в нея. В момичето, което обича всеки, но не е никому.


image

/I can’t..

Благодаря ти че се будиш с мен в 03:00 през нощта, когато не мога да обещая нищо на света. Когато не мога да обещая нищо на никой. И на себе си. Когато не мога да заспя, защото не искам да свиквам. Защото не искам да сме от двойките с влюбени снимки на красиви места, с красиви залези и не искам един ден да се връщам към тях и да ме смачкват. Не искам да свиквам с тези места, не искам да ги помня. Не искам да имаме милички неща, сантиментални неща, красиви спомени и наши си работи. Защото не мога да обещая. Не мога да обещавам нищо. На никой. На себе си.. Не мога да обещая да съм само една, само за теб. Или който и да е. Не мога да обещая, че ще обичам вечно, когато дори не мога да кажа ‘Обичам те’. В 03:00 имам нужда да прегърна котката си, само за да си докажа, че мога да изпитвам красиво чувство.  Кой изобщо може да обича човек като мен? Не можещ да обещае нищо, но искащ любов и обич и топла прегръдка? Кой може да обича такъв като мен?

Въпрос на време

Имам чувството, че с времето вярванията ми стават все по-цинични. Да, знам, че не ми личи и повечето, които си мислят, че ме познават, ме мислят за миличка, тихичка и т.н. гадни работи, които ми помагат и вредят едновременно. Истината е, че все по-малко вярвам в моногамността, в това, че хората могат да са ..двама.. до край? Все повече си мисля, след като се замисля.. че няма човек (изключвам любовния живот), за който да кажа ‘Липсва ми този човек.’. Истината е, че не мога да нарека никой ‘приятел’ в смисъла, в който би бил той за мен. Истината е, че имам познати, с които мога да изляза в случай, че се почувствам като достатъчно самоигнорирала се от света, хора, с които мога да си кажа две приказки, ей така, колкото да се намерим на приказка, но не и хора, с които да се смея искрено, да се отпусна по начин, в който главата ми да е празна и налудничевите мисли да са дефицит. Истината е, че живея все още там някъде.. в четвърти клас, когато имах всичко, имам предвид душевно.
Истината е, че имам чувството, че въпреки завършеното образование, работата и уж вървенето в ‘правилната посока’, не правя нищо, абсолютно нищо и ако повечето хора могат да се гордеят с това, аз се чувствам като вкаменелост и убиващ шип на нечия застаряваща пета.
Истината е, че не смятам малките добринки, които хората правят, само за да си мислят, че правят нещо, са нещо съществено. Просто успокоение на съвестта. Мога да помогна от сърце на десет човека и това да не ми е достатъчно. Да не мога да си кажа ‘Аз направих нещо.’.
И ако мога да стана добър художник, фотограф, или каквото и да е там, отново не би ми било достатъчно да си кажа ‘Аз правя нещо.’
Как изобщо успявате вие?

/terrible

Знам, че ако сега имах власт, светът щеше да ме мрази за дето обичам ураганите и земетресенията, и счупените прозорци на малки, фини парченца, изпочупените клони, романтичната мизерия, парченцата лед, разбиващи се в асфалта, едрите капки дъжд стичащи се по стъклата като буйни реки, шума, мириса на буря и връхлитащ хаос.. Знам, че сега щяха да ме мразят за разрушителното ми обичане, за адреналина, за вдишванията и издишванията при всяка гръмотевица, врязваща се в небето, пропукваща го. За онази частица, която потрепва в гръдния ми кош, когато малката на пръв поглед светеща ивичка в далечината проблесне като импулс, като малко капилярче във въздуха, като пулс, като тромб, пръсващ се в нечии болен мозък.
Знам, че ако сега имах власт, светът щеше да ме мрази. Но нямам. И не искам. Тя си върши чудесно работата.

Ако не скочиш в първите пет секунди, няма да скочиш никога.

/try to be gentle when.. uuum.. no. Wait a minute.. Казвай ми всичко, което не искам да чуя, за да се науча. За да се науча да бъда като теб, казваща всичко, което хората не искат да чуват. Покажи ми къде греша, за да сгреша отново или да се поправя. Покажи ми къде греша, за да мога да показвам. Научи ме да бъда търпелива, за да те изслушвам и силна, за да понеса чутото. Сваляй ме от облаците, но не ме оставяй да падна и да се счупя съвсем. Ако ме искаш долу, бъди готов да се качиш горе, за да ми покажеш пътя. Не ми казвай, че съм красива, накарай ме да го почувствам. Но без да ме караш да се превъзнасям. Ти знаеш как. Знам, че знаеш. Покажи ми и какво не съм, разочаровай ме от себе си, накарай ме да се почувствам като пълна нула, за да започна да вървя към нещо. За да почна да правя нещо. Разкажи ми отново за бездействието на хората и за това как реално никой нищо не прави и това, че вървят по утъпканите пътеки на обществото, не ги прави активно живящи. Накарай ме да скоча от високо, за да се науча да летя, а не да стоя там, на ръба, страхуваща се. Ако не скочиш в първите пет секунди, няма да скочиш никога. Нали така?