/Survivor

”Аз много съм преживял! Не знаеш какво съм преживял, не знаеш какво е минало през мен!”

Really? Какво? Защото ако си бил в ада и си се врънал (Буковски), то съм готова да те излушам. Но ако наричаш загубата на една любов, разочарованието от даден човек, сълзите, които си изплакал по някой, който те е наранил, безсънните си нощи, за които сам си си виновен и т.н. неща, за които САМ си си виновен неща, които са преобръщали живота ти и за това колко преживял човек си, мога само да те подмина с отвращение. Защото явно НЕ знаеш, че има хора, преживяли много повече от теб, мрънкащо и депресивно, драматизиращо същество такова. Ако си нямал моменти на глад, мизерия, жажда, ако единствените болести, които си имал са грип, настинка и зъбобол, ако единствените ти проблеми са били това, че не си имал смелост да направиш или кажеш нещо, то ти НЕ си преживял нищо, за което да се оправдаваш. Ти си нищожество, което трябва да бъде щастливо и благодарно за живота, който има. Вместо да се тревожиш за глупости и да ги правиш обществено достояние и нещо, за което да те съжаляват. Аз, която изгубих един от най-близките си хора преди години, човекът, един от двамата най-най-НАЙ-важни хора в живота на един човек, продължавам да обичам факта, че съм жива, благодарна и търсеща щастието. И никога не съм казвала ‘Аз преживях нещо ужасно.’, няма и да го кажа. Не обичам и не толерирам черногледи хора, не обичам песимистичните хора. И не защото съм някакъв невероятен оптимист, сеещ звезден прашец, яхнал еднорог, аз не съм такава. Аз съм ревла, аз също се оплаквам, аз също съм тъжна на моменти и също понякога изпускам дръжката на смисъла и надеждата и губя себе си.. Но НИКОГА.. НИКОГА не си позволявам да съм депресар, който обвинява живота, който обвинява другите за това, което съм, за нещата, които ми се случват или не. Не мога да стоя на метри от някой и да го слушам как се оплаква от всичко, без да прави нищо, а позитивната мисъл е най-елементарното нещо, най-основното нещо. Защото аз също се чувствам безсилна много често, на мен също ми е адски, адски трудно да се сражавам със страховете си, с нещата, с които си мисля, че не умея да се сражавам, но въпреки това знам, че с черногледство няма да направя нещата по-лесни. Алтернативата никога не е само една и както се казва..
Колко гледни точки има всяко от нещата
и въпреки, че знаем, пак избираме само едната?

https://www.youtube.com/watch?v=wyb2HYSne3E

'Не те искам повече.'

Тази игра е интересна. Харесва ми. Започвам я! Първи левъл. Втори. Трети. Десети. Двадесети. Играя я все по-рядко. Писна ми. Стигнах до оптималното, не искам повече, омръзна ми. Развих я, стига толкова. Може и още? Знам. Ама ми писна. Човечетата ми ще умрат? Ами кофти. Какво имаме друго? Хайде да рисуваме! Четка, лист, боички, вода, линии, оцветявам те, запълвам те, ами до тук, не мога повече, харесвам те, стига толкова. Може и още? Знам. Но не ми се занимава. Давай нататък. Бижута? Къде са ми мънистата!? Конци, глина, нанизвам, мачкам, не ми харесва, обичам го, провал е, прекрасно е, писна ми. Може и още? Знам, изморих се. Хайде да снимаме! Подготовка, грим, декор, щрак, щрак, петстотин снимки, връщам се, радвам се, доволна съм, обработвам цял ден, радвам се, удовлетворена съм, щастлива съм, дай ми почивка, ще ми писне. Какво казваш? Какъв си? Интересен си ми. Искам да те играя, но знам, че след определено ниво ще ми писнеш.. Какво е решението? Просто. Не ми давай, за да те искам. Но и в това не прекалявай, ще ми писне. Чао. До после.

/Не се бутай там, където не те искат.

И не просто не се бутай. Усмихни се за последно, обърни се и не извръщай глава назад. Да. На скоро открих тази велика максима.
Понеже имам невероятно шибаната способност да се връщам постоянно при хора, които са ме наранили, обидили, или просто с които все ще сме на опаки, трябваше да намеря начин да излекувам този си страничен ефект. Защото аз реално не мога да се сърдя, не мога да се цупя с часове, дни, седмици и т.н., да се правя на горделива надувка и т.н. Просто не правя такива неща и винаги съм готова на още един и още един, и още един нормален разговор, в който да решим същината на проблема, ако има такъв. Аз не забравям, но и не зачерквам ей така хората. Нещо, което ме отблъсква у другите и би ме накарало да съм онази, която повече няма да видиш. Разбрах, че когато някой просто не е готов да преглътне гордостта си, то аз също имам правото да се защитавам с такава. И както се казва: "Аз бих преглътнала гордостта му, ако не беше наранил моята." И да. Мога да стисна ръката на който и да било, който съм разочаровала, или който ме е разочаровал, мога да казвам 'Извинявай', мога да приемам извинения, но когато човекът отсреща няма това схващане, то просто идва момента, в който си казваме 'Довиждане.'. И да. Аз съм тази, която го прави. И не от инат, а защото заобичах чувството да се уважавам и да съм твърда в такива си решения. 'Окей, чао, повече няма да те търся, твоя воля.' и е точно така. И след време нещата по една или друга причина се обръщат и ме питат 'Защо си такава надута кучка?’.. общо казано разбира се. Реално ще е равно на: 'И какво сега? Ще си се сърдим ли?’. Ами не. Аз не правя такива неща. И когато аз задавам такъв въпрос, го задавам веднъж. После си тръгвам, ако периода ти не отмине, завладян от излишна гордост. Просто си тръгвам.. Аз не искам да те губя, но щом ти искаш, автоматично намаляваш желанието ми също. Защото няма непростими неща. Има неща, с които егото не може да се пребори. Или по-скоро нямаш волята да се бориш с егото си..

/()*§%(§№@$(**(№§$

Аз ли? Аз не се ядосвам. Или поне не го правя истински. Не го правя толкова публично. Не го извеждам навън. Просто се дразня и искам да ти извия врата. Не бе, не на теб, не си ми никакъв. Истински могат да ме ядосат само хората, които са най-близо до мен. Другите са просто прашинки, с които мога да се справя. Но ти.. ти ме изкарваш извън кожата ми и не искам да те виждам докато не ми мине. Не ми говори, не ме докосвай, не ме докосвай.. Ще ми мине, бързо е, тихо..

Shadow..

Нещо, което не съм писала аз, но подкрепям с всяка думичка..

Всеки човек притежава своя светла (осъзната) и тъмна и тайнствена (подсъзнателна страна от природата си. Сянката е метафора на онази неизследвана и непозната страна, за която дори Аза не подозира. Но нейната енергия и капризи са толкова силни и натрапчиви, че харесваме ли или не непрекъснато се сблъскваме с тях. Всяко нещо има своята обратна страна и човешкото съзнание не е изключение от това. Тази полярност съществува навсякъде в природата и във Вселената. Сянката олицетворява всичко онова, което не влиза в съзнателната система на Аза, не е част от онова, което възприемаме за себе си. Но това не намлява енергията на този феномен. …”Сянката е онова, което бихте могли да бъдете, ако бяхте родени от другата страна на бариерата…” - пише Джоузеф Кембъл. Сянката е съд, в който наливаме всички онези желания и идеи, които потискаме и повече нямаме съзнателна връзка с тях. А защо ги потискаме? поради различни обстоятелства - семейна среда и модели, културна или религиозна среда, които имат своите изисквания към нас. Но като цяло са обществените модели, норми и очаквания, които имат за нас. Тогава едно по-едно желанията и копнежите биват натъпквани под килима, за да можем да бъдем приети в общността.

Сянката обаче е онзи жизнено важен фактор, който изпраща в живота ни различни събития или хора, с които сме обвързани с невидима корда и колкото по-потисната е Сянката, толкова повече ще е натиска на тези събития и хора. Защото ние не забелязваме това, което крие Сянката, напротив в реалния си живот го отблъскваме с такава ярост и ненавист, че се фанатизираме. Но защо все се сблъскваме с нещата, които не харесваме и не понасяме?! Няма приказка или мит, в който да не е описана Сянката, просто трябва да я разпознаем и интерпретираме. Азът е героят, а сянката е дракона, с който героя трябва да се пребори, това е битката на Люк Скайлокър с лорд дарт Вейдър, защото почти през целия си живот водим тази изначална битка с част от собствената си природа. Колкото сме по-ожесточени в тази борба и неприемаме съществуването на Сянката, толкова повече тя набира застрашителна и разрушителна сила. Когато обаче се обърнем лице в лице с нея и приемем нейните условия и изисквания, а тя всъщност иска единствено да бъде призната, че съществува, е тогава вече сме победители - отсякли сме главата на дракона.От този момент нататък вече сме нова и по-осъзната личност, Азът ни вече е по-зрял и мъдър. След тази битка вече контролираме събитията и хората, които влизат в живота ни.

Как да разпознаем собствената си Сянка? Просто си мислете за хората, които не харесвате и които отключват отрицателни емоции у вас, или пък има и обратна страна - погледнете онези, на които се възхищавате. И едните и другите съответстват на онази личност, която бихте могли да бъдете! Е това е причината, поради която харесваме или не определени хора. А проблемът не е в хората, а в техните качества и модели, това е което ни отблъсква или привлича към тях. Те стават като чисто езеро, в което виждаме собствения си, но изкривен образ. В сянката се крият най-примитивните ни и разрушителни качества, но и най-големия ни потенциал, затова обикновено на входа на пещерата със скритото съкровище стои ламята или триглавия дракон, с когото трябва да влезем в открита схватка за да заслужим съкровището - а то е метафора на скритият ни потенциал или талант. А какво се крие във вашата Сянка?

Работата със сянката ни позволява да интегрираме несъзнаваните емоции и мисли и да ги изведем на съзнателно ниво. Тя ни помага да „прочистим мазето” на нашето подсъзнание. Това са онези части от нашата същност, които не признаваме понякога дори и пред себе си и които често проектираме върху другите. Много често това са апсекти от същността ни, които смятаме за неприемливи или отблъскващи. Понякога обаче това са и най–добрите и светли аспекти на същността ни, за които не се чувстваме достойни или склонни да проявим. Аспекти от висшият ни Аз, както и аспекти от по–стари в еволюционно отношение части от съзнанието ни (например инстинктите ни), могат да се крият в нашата Сянка. Работата със Сянката ни помага да се сприятелим с тях и да ги интегрираме, така че да бъдем по–здрави и цялостни, за да имаме повече свободна енергия.

Когато подтискаме или отричаме онези аспекти от себе си, които ни смущават и които не приемаме, то те са склонни да се проявяват по други пътища. Обикновено първо ги проектираме върху някого другиго: „Ти си ядосан, не аз!” След това напълно ги отричаме, така че те се проявяват единствено като повишена реактивност на определени външни обстоятелства или като физиологични симптоми. С други думи всичко тръгва от първо лице – „Аз”, минава през второ лице – „Ти” и стига до трето лице – „То”, винаги криещо се от осъзнаването и маскирайки се като нещо, което е извън нас.

/Неочакваниклишета

Пиша само когато съм
влюбена
/малко поне/

мислех че отговорът
'усмивката'
на въпроса
'Какво харесваш в него?'
е едно клише и че
всяка усмивка е просто
красива
докато не видях неговата

/и устните/

обожавам всяко ъгълче
и извивка
която пречупват
и са толкова
топли,
целуват нежно
и бавно
разтапящо
всепоглъщащо
парещо
оставящи без дъх
стоящи на пръсти

очите му са
кафе
топли и
чувствени
сражават се с моите
и аз винаги губя
поглеждам надолу
повдига брадичката ми
с пръсти
/засрамена/
обгръща лицето ми
с длан
пречупва кичури
сътворява нови
вселени по врата ми
заравя пръсти в косите ми
и отново усмивката
с ъгълчетата
топлата
устните
моите
неговите

в нежност
настръхваща

/С какъвто се събереш - такъв ставаш?

Обичам мляко с какао. Това съм аз. Ти обичаш чай. Това си ти. И знаеш ли, какаото също е полезно, извлича се от.. какво, какво казваш за чая? Не, абсурд да ме убедиш, че тая подсладена вода е нещо хубаво. А млякото с какао е прекрасно, особено вечер на балкона. Ти си пий чая там.. Но чакай, това малини ли са? Мирише толкова приятно.. Чая можел да се пие със сладко от ягоди? Горски плодове?! Така го пиели руснаците казваш.. Мхм.. Ами виж, то сладкото от ягоди не е лошо.. може и да пробвам.. Ама не, не, върви си, не мога пред теб, ще се почувствам предала се. Не искам да иневерявам на себе си публично, как иначе ще си запазя реномето на непреклонна и отстояваща себе си? Себе си..
Да.. знаеш ли какво! Обичам чай!
Но спри.. не се доближавай повече, чая ми стига! Стой на страна казах, не ме докосвай, недей.. мх.. не, не ми пипай лицето.. докосваш нежно.. какво казваше? Да, това е приятно.. Но, не, не прави така! Попивам като гъба, мястото е ограничено. Аз или ти. Не трябва да има място и за двама ни. Или има? Аз съм гъбата, ти попитото в мен.. Увеличавам се, не мога да те изстискам от себе си, в мен си, аз съм теб за малко.. Имам нужда от теб, за да надградя себе си, но не искам да се губя. Имам нужда да ме научиш да мога да съм като теб, защото ти се възхищавам и си ми интересен, но не искам да губя себе си.
Превключваме.
Търся любов, аз съм моно, ти търсиш ли? Не? Но защо, обясни ми!? Как може да си такъв човек!? Дразниш ме, не ми говори. Не искам да те слушам. Извинявай.. Мина ми, разкажи ми.. Знаеш ли, прав си.. И знаеш ли, знам го това, но в себе си го отричам. Благодаря.
Тъжна съм. Защо ми го каза? Истина е, знам го, но защо го казваш на глас..
Търся любов.. във всеки. Ако се докоснем ще е прекрасно, ако не, върви си по пътя, аз също ще следвам моя. Ще докосна друг, друг ще ме докосне. Ще вземем всичко един от друг и ще си тръгнем. Ще срещнем други, ще взимаме, ще даваме и няма да се въртим в моногамен кръг. Това лошо ли е? Мислех си, че е лошо, но ти.. защо не изгасиш лампата, приказката свърши.. ела да ме гушнеш. И после си върви.. Но се върни пак утре, имам нужда да знам и да те познавам..

Трябваш ми

/тряя ми някой, който се има за широко скроен
тряя (така пък ми харесва напук на мен си) ми някой, който ме дразни, но не с цел да ме дразни
трябва ми някой, чийто морал минава над ‘мразя лъжата, лицемерието, лошите работи’ и т.н.
трябва ми някой, който няма нищо общо с мен и с вижданията ми
трябва ми някой, който ще ме изтърпи
трябва ми някой, в който няма да се влюбя, към който няма да се привържа до там, че да не мога без него
трябва ми някой, който ще ми каже ‘ти си олигофрен, но сега ще ти кажа защо точно’
трябва ми някой, чиято основна философия е ‘Всичко, което правиш прави, за да те забавлява. Нито повече, нито по-малко.’
трябва ми някой, пред който няма да се срамувам
трябва ми някой, на който не му пука
трябва ми някой, на който не му пука
трябва ми някой, на който не му пука
трябва ми някой, който е способен да изкара най-лошото в мен, който е способен да изкара страха ми и да ме накара насила да се сражавам с него
трябва ми някой, който не ми трябва
трябвам си

/Да изсмучеш отровата.

Не бих си позволила да пиша подобни неща, ако не смятах, че може би може и да са полезни за някой. Не, не ми пука дали ще са полезни за някой, аз съм егоист. Ще опитам да е полезно за мен, пък ако и друг намаже, да е жив и здрав, колкото по-малко такива като мен, толкова по-добре. Защо го казвам? Защото ще говоря за егоизма. За ревността. За деструктивното. За деструктивното.. (като ехо отекващо)

*момент* Аз не съм чудовище. Бих споделила обяда си с теб. Бих ти дала ако нямаш. Бих ти дала лепенка, когато случайно дойде моят ред на касата и изпуфтиш ‘Пф, трябва ми спешно лепенка.’, когато зад мен има още двайсет човека и съдбата ти би била да полагаш сиренето, доматите, свинското и другите подобни в торбичката с кървящ пръст през цялото това време. Аз не съм чудовище. Бих направила всичко това и много друго, но не заради и за теб. А за себе си. За да се почувствам по-добре, знаейки, че ти си добре. Даже няма да ми пука толкова дали си добре или зле, просто ще знам, че в края на краищата, аз съм добре от това. Това е висша форма на егоизъм. Низшата е може би момента, в който знаеш, че поне независимо от мотивите, нещата са добре за всички, нали така? Но аз не искам да е така. Аз искам да променя мотивите. Искам ли? Ти искаш ли?

*момент* Ревност. Следствие номер едно. Аз съм егоист => Искам те само за себе си. Не искам да докосваш други физически и емоционално. Не искам да те видя, усмихвайки друг, не мен. Не искам да видя щастлив с друг, освен с мен. *отровата* Разпространява се като тумор в напредващ стадии. Дали искам да е така? Не. Защо? Първо, защото наранява мен и второ, защото наранява теб. Дали искам да е така? Не. Първо, защото помислям първо за себе си и след това за теб и второ, защото две злини, обединени в едно, са по-силни от една. Природен закон. Как искам да е? Искам да да съм свободна. Искам да си свободен. Искам да те обичам и да ме обичаш, но да не изпитвам/изпитваш вина, ако пожелая/еш друг човек. Комуникацията е най-ценното, което мога да имам с теб, водеща за ръка разбирането, осъзнаването и споделянето. И нямам предвид ‘Аз днес правих това, това и това и се чувствах по този, или онзи начин.’, а имам предвид споделянето на мнение за каквито се сетиш въпроси и теми. И в този ред на мисли, аз искам да мога да седим един до друг и да можем да си кажем в един неизбежен момент 'Аз направих това и искам да знаеш. Не съжалявам за постъпката си и съм отговорен, затова искам да знаеш. Не го мисля за нещо лошо и искам да знаеш.' и отсреща: 'Окей. Как беше? Разкажи ми. Радвам се, че си се почувствал добре, радвам се, че ми споделяш.'. Неизбежен момент ли казах? Да? О, да. Просто вярвам, че човешките същества не сме създадени да сме моногамни. О, простете, ако ви казвам нещо, което вече знаете, знам, че понякога съм наивна. Но ако все пак не го знаете, замислете се. Как може един човек да е създаден само за един човек, при условие, че на земята съществуват милиарди други? Това е невъзможно по всички параграфи и ако някой си мисли, че греша, то не е по моя вина, че т.нар. хора на изкуството се възползват от таланта си да могат да рисуват с думи, за да ни убедят в противното. Имам предвид авторите и писателите на купищата романтични красиви измишльотини, способни да превърнат 3 години щастие в доживотно и вечно такова. И ние вярваме на второто. И както и да е. Не пиша всичко това, за да ви убеждавам в каквото и да било. Пиша всичко това, за да се излекувам. Никога няма да разбера хората, които казват 'Аз не бих простил това. Аз не бих простил изневярата. Аз не бих простил лъжата. Аз не бих простил това, че ще ме нараниш, че ще ме предадеш.'. По същата логика бих казала, че не бих простила лицемерието и затова в последно време всячески се опитвам да покажа най-лошото от себе си. А именно, че всички лъжем, че всички нараняваме, че всички изневеряваме по един, или друг начин. Дали (на) себе си, дали другите. И кои по дяволите сме ние, за да даваме прошка? За какъв бог се имаш, за да ти минава дори само мисълта, че ти изобщо можеш да опростиш нещо, каквото и да е? Сам позволяваш на себе си да изпитваш гняв и ревност, а обвиняваш другите за това. Да, точно така. Това, че някой е постъпил ‘лошо’ според твоите, или нечии други стандарти, не означава, че задължително трябва да реагираш според очакваното за това как трябва да реагираш. И знаеш ли какво? Ти си глупак. Спокойно, не се ядосвай, аз също съм глупак, но се опитвам да броя до десет, или до колкото мога преди всяка реакция. Ти правиш ли го? Не? Ето защо си глупак. Защото не се питаш ‘Защо се чувствам по този начин?’. Защото не се питаш ‘А какво печеля от това да се чувствам така?’. Попитай се. Не е лошо да си глупак. Лошо е, ако не правиш нищо, за да го промениш. Спокойно, знам, че в момента си казваш ‘What the fuck, много ли ги разбираш нещата, за да говориш така?’. О, не. Аз нищо не разбирам. Но се опитвам. Ти опитваш ли? Да, знам.. Брой до десет.

*момент* Не, мисля, че все още не съм приключила с предишния. За момента говоря. Но тук ще обхвана него, като му добавя и подправки. Наричат се ‘морал’, ‘ценности’, ‘принципи’ и стоят в стъклени, прозрачни буркани с едри надписи, за да ги виждат хората и за да знаят, че ги имаш. Дали си подправяш живота с тях е друг въпрос. Въпрос, в чийто отговор искам да вникна. И знам, че може да е различен за всеки, но мисля, че искам да задълбая на по-дълбоко. Аз не разбирам смисъла на тези три понятия и не съм сигурна, че ги притежавам, или поне не съм ги открила. Или някак не съвпадат пропорциите ни нещо, а? Дали е така? Ех, надявам се да е това, инак би било лошо, ако пък хич ги нямам нали? О, дано е това, за да се успокоя, че ги имам.
Но ми е интересен и друг момент. Този, в който хората използват тази великолепна тройка, за да държат в ръката си оръжието. За да се изявяват като съдници. За да могат да застанат срещу теб и да забият Морал в лицето ти, казвайки ти, че не можеш без него. Че трябва да използваш това нещо. 'Хей, ти нямаш ли си принципи, че постъпваш така?'. Хей, може би имам и ако е така и са различни от твоите, с какво ще ме зашлевиш? 'Но хей, ти нямаш ли си ценностна система, че постъпваш така?'. Но хей, може би имам, но защо си мислиш, че тя е една и съща за всички? Защо ме съдиш? Защо ме заклеймяваш като лош човек, само защото моите подправки не са същите като твоите? Пауза. Стоп.

*момент* Теорията и практиката. Ходенето на едното след другото. Следването, преследването.
Аз не мога да ти обещая нищо. Но се опитвам, когато говоря някакви неща, да се опитвам да ги следвам. А не просто да запълня пространството с тях. И ако кажа, че външната красота не е важна, то това автоматично ми забранява след това да видя грозен човек на улицата и да кажа ‘О, виж, той е грозен.’. Ти мислиш ли така?
Защо ми казваш ‘Аз съм толерантен и либерален.’, но ме нападаш и обръщаш агресията си към мен?
Защо ми казваш.. Не. Не искам да работя с примери.
Защо ми цитираш толкова мъдри мисли, но не ги следваш? Защо изказваш цяла една философия, а не я прилагаш? Защо си такъв шибан лицемер? Брой до десет. Това не е лошо. Брой ти казах. Успокои ли се? Е? Не искаш ли да променим нещата? Искаш ли да опитаме заедно?

*момент*