И така започна всичко..

Беше от онези нощи, в които след като таймера на телевизора изгаснеше, мозъка ми все още не можеше да заспи. В такива моменти или плача, или задоволявам главата си. И ако бях мъж, щях да спомена коя точно.
Вече преминах през фазата на плача, но докато плъзвах бавно ръката си надолу, мозъка ми ми сигнализира да спра. Обикновено има по-добри предложения. Затворих очи. Не се докосвах никъде. Ушите ми заглъхнаха. В главата ми се развиваха купища сценарии. Усещах всяка клетка в тялото ми как се чука с всяка друга.
- Спиш ли?
- Вече не.. Какво има?
- Помниш ли онази нощ?
- Коя..? Ааа.. да. Казах ти да не го мислиш толкова.
- Знам. Помниш ли какво ми каза след това? Онова за двете възможности, от които ти казах, че втората е по-лошата и не искам да я изричаш на глас. Помниш ли.
- Да..
- Дай ми най-лошото.
Настъпи секундно мълчание. Чувах го как диша в слушалката.
- От къде да те взема?

***

Бях в шести клас, когато ми предложиха брак за пръв път. Аз бях в шести ‘б’, той в шести ‘г’. Още от пети клас си го харесвах, но бях прекалено задръстена, за да направя каквото и да било. Никога не подозирах, че един ден, ей така от нищото, без да ме е заговарял преди, ще дойде при мен в междучасието и..

-Ти си много сладка и ще се омъжиш за мен! - Хвана ме за раменете, погледна ме с изцъклени очи и избяга.
Гледах тъпо и изумено и не обелих и дума.
В следващите няколко дни просто ми се усмихваше отдалече, а след това всичко си беше по старо му. Помислих си че се е шегувал, или се е хванал на бас дали задръстенячката от шести ‘б’ ще му върже. И ако не беше избягал и беше по-настоятелен, а аз не чак толкова неадекватна, може би щеше да спечели баса.
Когато завършихме гимназия не го видях повече. Знаех си, че трябваше да кажа ‘Да!’, или ‘Добре!’, защото това неговото си беше констатиране по-скоро. Сега съм на двадесет и пет и девствена. Не ме разбирайте погрешно. Правя секс от седемнайсет годишна. Обожавам да се чукам. Но чувството да се правиш на девствен и то на двайсет и пет, е невероятно. А аз успявам съвсем успешно да се правя на притеснителна, свенлива и недокосната.

***

Каза ми да направя нещо ново. Нещо, което не правя по принцип. Нещо, от което се страхувам, но трябва да започна да правя. Нещо, което не е задължително да е нещо голямо. ‘Започни с малките неща.' - каза. И си купих химикалка. Зелена. И така започна всичко..

***

/Terrible 2

Защо когато накараш някой да опише отрицателните си страни, той започва да ти изброява неща, на които всеки  би отговорил ‘О, но това са толкова очарователни отрицателни страни, те са твоята идентичност, трябва да приемаш себе си дори и с тях..’ и купища неща, тонове ego boost. Защо всеки говори за грозната истина, но никой не я изрича? Защо никой не излезе и не каже ‘Здравей, аз съм еди-кой-си и съм егоист. Истината е, че понякога лъжа. Както всеки човек. Но с тази разлика, че в момента го казвам гласно. Истината е, че умея да лъжа толкова добре и себе си понякога, че да изтрия цяла една случила се реалност. Истината е, че мога и съм способен да направя неща, които биха те наранили, без да се замисля дали биха те наранили преди да ги направя. НЕ. Истината е, че дори да се замисля, пак бих ги направил и още по-грозната истина е, че няма да има какво да гризе съвсетта ми, защото ще е нахранена. Истината е, че не те заслужавам, но не искам да те губя. Истината е, че те обичам. Да, наистина. Но истината е и че съм егоистично чудовище. Истината е, че не бих те наранил никога умишлено, но не мога да обещая, че не бих го направил по презумпция. Истината е, че не мога да ти обещая нищо, но искам да бъдеш с мен въпреки това. Истината е, че нямам нищо и себе си дори, но мога да чувствам. Наистина. Истината е, че понякога първичните ми чувства и реакции са много по-напред и много над човешкия морал. Истината е, че понякога нямам морал. Истината е, че понякога нямам принципи. И истината е, че не се чувствам зле от факта. Истината е, че съм зависим, адски, адски зависим от теб и от всичко, от всичко.. Истината е, че понякога съм слаб, а друг път не ми пука. Истината е, че понякога прекалено много ми пука. Истината е, че съм суетен. Истината е, че понякога искам внимание. Истината е, че се страхувам и притеснявам, че мога да се разплача за най-дребното нещо, че мога да се изсмея на същото. Истината е, че нямам оправдание за всичко, което правя, а понякога аз самият съм си оправдание. Истината е, че мога да ти дам много, но мога да ти дам и нищо и въпреки това искам да ми дадеш любов. Искам да ме обичаш. Искам и аз да те обичам. Искам да мога да ти го казвам.
Истината е, че понякога обичам само телесно. И това ми е достатъчно. Че понякога ми е нужно само тялото ти и удоволствието, а после може и отново. Истината е, че искам любов, но все по-малко вярвам в нея. Копнея за нея, но онова чудовище в мен, както и всички чудовища в другите, душат всяка капчица романтизъм и нежност и я обливат в егоцентризъм, нарцисизъм, цинизъм. Истината е, че не те заслужавам. Истината е, че трудно човек може да ме обича. Истината е, че да ме обичаш, трябва да си същото чудовище като мен.’

/Emily

Искате ли да ви разкажа за Емили? Тя.. Тя е най-милото, най-нежно и изключително създание, което познавам. Влюбих се в миглите й. Влюбих се в малките й устни, фините китки и пръстчета. Влюбих се в чистите й очи, а гласът.. най-топлият глас, който съм чувал. Внасяше уют и спокойствие навсякъде, където влезеше. Озаряваше стаите и да ви кажа.. нито за миг не свалих усмивката, която тя ми даде. Носех я на лицето си всеки път щом я видех. Всеки път щом си помислих за нея. Беше същински ангел. Неведнъж я бях виждал и да плаче. Но Господи, дори тогава беше очарователна. И никога не казваше нищо лошо. Жената в магазина я е прередила на опашката? Нищо, няма проблем, ще изчака. Вали дъжд? Та кой може да промени това?
Емили беше като в свои води навсякъде. За нея винаги имаше време и никога не бързаше. Влюбих се в чара й. Влюбих се в душата й, влюбих се в тялото й. Влюбих се във всичко нейно. И тя ми го даде. Даде ми всичко. Всичко, което си пожелаех беше мое.
Но ще си позволя да навляза в леко лирическо отклонение, ако позволите. Знаете ли кога писателите пишат? Когато са преживели нещо впечатляващо, когато са щастливи, тъжни, гневни, очаровани, общо взето по всяко време, стига да са в настроение. А те винаги са. Независимо какво. Но тук бих искал да обърна повече внимание на тези като мен, попаднали в клопката на очарованието. Но не кое да е очарование, а онова, което може да мине през всеки прешлен от тялото ти и да изтръгне всеки нерв. Онова, с което не можеш да се сражаваш. Онова, пред което си безсилен. Кой обича да е безсилен пред каквото и да е? Но ще ви кажа и друго. Емили притежаваше точно това оръжие. Точно това очарование. И ме правеше безсилен. Обичах това безсилие. Знаех много добре, че ще ми даде каквото поискам и ще си тръгне. За да го даде отново на друг. Да. Такава беше Емили. Можеше да е с теб и да те обича, но утре, когато слънцето изгрее и утрото се смени, ще е там и ще обича друг. По същия начин. По същия истински, чист и отдаден начин. Някак не можеше да си представи, че цялата тази любов нейна, би се канализирала и ограничила само в един и до един човек. До един обект. До едно единствено нещо. Та нима другите не заслужават любов?
Това, което хората наричаха полигамия, за Емили беше начин да се освободи от любовта, която се натрупваше в малкото й тяло.
Това, което хората не обичаха, бе да отнемат любовта, която им се полага. Да виждат как любовта, предназначена за тях, отива и при друг. При много други. Така не се чувстваха специални и затова осъждаха Емили. Казваха, че любовта й не може току така да преминава през един и после следващ и следващ като мъниста на наниз. Но Емили не им обръщаше внимание. Беше влюбена постянно. Във всичко. А аз.. Аз бях влюбен в нея. В момичето, което обича всеки, но не е никому.


image

/I can’t..

Благодаря ти че се будиш с мен в 03:00 през нощта, когато не мога да обещая нищо на света. Когато не мога да обещая нищо на никой. И на себе си. Когато не мога да заспя, защото не искам да свиквам. Защото не искам да сме от двойките с влюбени снимки на красиви места, с красиви залези и не искам един ден да се връщам към тях и да ме смачкват. Не искам да свиквам с тези места, не искам да ги помня. Не искам да имаме милички неща, сантиментални неща, красиви спомени и наши си работи. Защото не мога да обещая. Не мога да обещавам нищо. На никой. На себе си.. Не мога да обещая да съм само една, само за теб. Или който и да е. Не мога да обещая, че ще обичам вечно, когато дори не мога да кажа ‘Обичам те’. В 03:00 имам нужда да прегърна котката си, само за да си докажа, че мога да изпитвам красиво чувство.  Кой изобщо може да обича човек като мен? Не можещ да обещае нищо, но искащ любов и обич и топла прегръдка? Кой може да обича такъв като мен?

Въпрос на време

Имам чувството, че с времето вярванията ми стават все по-цинични. Да, знам, че не ми личи и повечето, които си мислят, че ме познават, ме мислят за миличка, тихичка и т.н. гадни работи, които ми помагат и вредят едновременно. Истината е, че все по-малко вярвам в моногамността, в това, че хората могат да са ..двама.. до край? Все повече си мисля, след като се замисля.. че няма човек (изключвам любовния живот), за който да кажа ‘Липсва ми този човек.’. Истината е, че не мога да нарека никой ‘приятел’ в смисъла, в който би бил той за мен. Истината е, че имам познати, с които мога да изляза в случай, че се почувствам като достатъчно самоигнорирала се от света, хора, с които мога да си кажа две приказки, ей така, колкото да се намерим на приказка, но не и хора, с които да се смея искрено, да се отпусна по начин, в който главата ми да е празна и налудничевите мисли да са дефицит. Истината е, че живея все още там някъде.. в четвърти клас, когато имах всичко, имам предвид душевно.
Истината е, че имам чувството, че въпреки завършеното образование, работата и уж вървенето в ‘правилната посока’, не правя нищо, абсолютно нищо и ако повечето хора могат да се гордеят с това, аз се чувствам като вкаменелост и убиващ шип на нечия застаряваща пета.
Истината е, че не смятам малките добринки, които хората правят, само за да си мислят, че правят нещо, са нещо съществено. Просто успокоение на съвестта. Мога да помогна от сърце на десет човека и това да не ми е достатъчно. Да не мога да си кажа ‘Аз направих нещо.’.
И ако мога да стана добър художник, фотограф, или каквото и да е там, отново не би ми било достатъчно да си кажа ‘Аз правя нещо.’
Как изобщо успявате вие?

/terrible

Знам, че ако сега имах власт, светът щеше да ме мрази за дето обичам ураганите и земетресенията, и счупените прозорци на малки, фини парченца, изпочупените клони, романтичната мизерия, парченцата лед, разбиващи се в асфалта, едрите капки дъжд стичащи се по стъклата като буйни реки, шума, мириса на буря и връхлитащ хаос.. Знам, че сега щяха да ме мразят за разрушителното ми обичане, за адреналина, за вдишванията и издишванията при всяка гръмотевица, врязваща се в небето, пропукваща го. За онази частица, която потрепва в гръдния ми кош, когато малката на пръв поглед светеща ивичка в далечината проблесне като импулс, като малко капилярче във въздуха, като пулс, като тромб, пръсващ се в нечии болен мозък.
Знам, че ако сега имах власт, светът щеше да ме мрази. Но нямам. И не искам. Тя си върши чудесно работата.

Ако не скочиш в първите пет секунди, няма да скочиш никога.

/try to be gentle when.. uuum.. no. Wait a minute.. Казвай ми всичко, което не искам да чуя, за да се науча. За да се науча да бъда като теб, казваща всичко, което хората не искат да чуват. Покажи ми къде греша, за да сгреша отново или да се поправя. Покажи ми къде греша, за да мога да показвам. Научи ме да бъда търпелива, за да те изслушвам и силна, за да понеса чутото. Сваляй ме от облаците, но не ме оставяй да падна и да се счупя съвсем. Ако ме искаш долу, бъди готов да се качиш горе, за да ми покажеш пътя. Не ми казвай, че съм красива, накарай ме да го почувствам. Но без да ме караш да се превъзнасям. Ти знаеш как. Знам, че знаеш. Покажи ми и какво не съм, разочаровай ме от себе си, накарай ме да се почувствам като пълна нула, за да започна да вървя към нещо. За да почна да правя нещо. Разкажи ми отново за бездействието на хората и за това как реално никой нищо не прави и това, че вървят по утъпканите пътеки на обществото, не ги прави активно живящи. Накарай ме да скоча от високо, за да се науча да летя, а не да стоя там, на ръба, страхуваща се. Ако не скочиш в първите пет секунди, няма да скочиш никога. Нали така?

/Brain.storm

Времето, за да забравиш някого, е правопропорционално на времето, в което си бил с него.
Времето, в което си бил с някого, е времето, в което си бил влюбен в него.
Можеш да забравиш всеки за нула време. Стига да искаш.
Може да искаш да забравиш някой, само ако си някой, който не използва думите ‘сърце’ и ‘разум’ в едно изречение, защото този някой би бил запознат с факта, че сърцето е мускул, който се свива и отпуска в гръдния ти кош и че всичко онова, което му преписват, е по вина на литературни автори без въображение, или прекалено скучно такова. И че всичко онова, което повечето хора преписват на сърцето,  всъщност се намира в мозъка. Мозък, който очевидно не използват по предназначение.
Стигнах до този извод, когато забравих първата си голяма любов, любов, която обичах с години, за три седмици - пурпурно, кристално конче, което стоеше на нощното ми шкафче в продължение на години. Което един ден просто падна и се счупи на хиляди малки кристалчета и стъклените му очи се пръснаха на пода. Първата седмица плаках постоянно. Втората просто тъгувах, а през третата, си купих ново. Но не. Не си мислете, че старата любов се забравя с нова такава. Това също е литературна измислица, или фраза на някой велик, велик човек, излязла от устата му, докато си е отварял консерва и е говорел на котката си. Умението да забравяш всичко, което поискаш, е само умение на хора, които могат да управляват мислите си. Мисли, които управляват чувства. Мислите управляват чувствата. И никога не си помисляйте, че би могло да става и дума за обратното. Мисли, които можеш да строиш в колона, редица, или каквото си поискаш.
Втората си голяма любов забравих за отрицателно време. Бяхме заедно пет години. Нещата не вървяха. От време на време плачех поради факта. Исках всячески да закрепя положението и нещата да се оправят, но това просто беше битка, която в един момент не ми се водеше. Един ден той излезе да си купи цигари и си представих какво би било, ако повече никога не го видя. Сякаш бе излязъл на дълга почивка. Сякаш бях прекрачила праг и от един свят, бях навлязла в друг. И го забравих. Сякаш ‘Мило дневниче,..’, се беше превърнало в ‘Мило дневниче, няма какво да ти кажа.’
Третата си голяма любов дори не си правех труда да я слагам в графата ‘част от живота ми’. Не че не беше важна и значима. Обичах я ужасно, обичах всяко кристалче. Всяка песъчинка. Но както мислите, обичта също е част от мозъка. Ако не я превърнеш в глагол, тя не функционира. Ако мозъка ти не я превърне в глагол, тя е просто дума, седнала на красив трон. Третата ми голяма любов ме целуна, отвори вратата, затвори я и повече не я видях. И не тъгувах. Продължавах да я обичам, там на трона в главата си.
Четвъртата ми голяма любов беше малка. Нея си обещах да я помня, а тя - да забравя.

/P.Sh.

Почти всеки път, когато ходех на театър се разревавах. Независимо дали беше тъжен, забавен или дори куклен. Може би защото твърде много започвах да вярвам на актьорите и емоциите им. И този път не пропуснах.
Прибирайки се и отивайки към най-близката спирка, все още зашеметена от драмата в театъра, пренесла се в главата ми (или поне в следващия един час), усетих как нещо нервничи около мен, спазвайки дистанция. Бяхме само аз, той и некролозите на баби и дядовци, залепени по спирката. Беше свит, нервен и въртящ се в кръг. Усещах го как диша тежко. И двамата гледахме в посоката, от която трябваше да дойде трамвая, когато..
- Пушиш ли? - Чух гласът му зад гърба си.
- Не. - Обърнах се и видях изгарящите му очи.
След точно две минути и три минаващи баби, той отново ме заговори.
- Пушиш ли?
Дежа ву?
- Не?..
Вече си мислех, че го беше срам, или му е неудобно да ми предложи да се напушим, а след това да се изчукаме. Не разбирам защо хората ме мислеха за прекалено мила, крехка и срамежлива. Всички, с които бях излизала твърдяха, че ги е страх да не ме обидят или наранят. Каква простотия. Аз просто не изпитвам нужда да говоря толкова, а това, че обичам да се гушкам, съвсем не означава, че не искам и да правя секс.
След още минута и половина и едно минаващо улично псе, онзи отново ме заговори.
- Аз съм Мартин! - подаде ръката си.
- Окей. Аз съм Съни. И не пуша. - подадох ръката си.
- Не ме разбирай погрешно. Не съм някакъв психопат, който иска да те отвлече в някоя тъмна уличка и да те изнасили.
- О.. - погледнах го разочаровано.
- Кой трамвай чакаш?
- Пет. - Казах.
- Пет? И аз! - Каза той.
Трамвая дойде. Беше почти празен, предвид факта, че минаваше 20:30PM. Седнахме най-отзад на последните седалки. Не знаех какво да му кажа. Не изпитвах нужда да бъда чаровна. Изведнъж хвана ръката ми и обърна дланта ми.
- Виж! Това е линията ти на живота! - посочи една от линиите на дланта ми, плъзвайки пръста си по нея.
- Интересно! Ще живея ли дълго? Не искам да умра на деведесет и седем с адски болки в костите и памперс.
Той ме погледна и се усмихна.
- А това тук е линията на сърцето! - плъзна пръста си.
- Тук вече грешиш! - дръпнах ръката си. - Сърцето ми си е на мястото! В гръдния кош.
- Ндаа.. Виждам, че ти е интересно. Поне опитах.
- О, такова е!
- Къде слизаш?
- На следващата спирка.
- Мхмм, аз също.
Може би това беше моментът, в който ще ми предложи секс.
- Искаш ли да излезем някой път?
Мисля, че това беше третото ‘Пушиш ли?’.
- Може. - излъгах. - Това е номера ми. Обади се.
И му дадох номер. Някакъв.
- Окей, чао! Беше ми приятно.
И двамата поехме в различни посоки.
След около два месеца го видях отново съвсем случайно. В трамвая. Същата седалка, същото място, същото време.
- Здравей! - Стана ми кофти, че го отрязах с фалшивия номер и реших поне да не се правя и на по-голяма кучка като не го поздравя.
- Коя си ти? - Изгледа ме странно.
Явно вече бях станала такава.
- Не помниш ли? Запознахме се преди време на спирката, докато чакахме трамвая.
- Сигурно се бъркаш. Не те познавам.
- Я стига! Разменихме си телефоните. - Не знам защо ми пукаше от факта, че един непознат бе решил да ме отреже.
- Наистина.. не те познавам.
И слезе от трамвая.
Мина една седмица. Видях го. Отново. Този път бях кучката, която се направи, че не го е видяла.
- Хей! - хвана ме за рамото и ме обърна към себе си. Бях забелязаната кучка. - Даваш ми фалшив номер, а сега се правиш, че не ме познаваш?! Да беше казала още в началото, че не ме харесваш!
- Моля? Аз ли се правя, че не те познавам? Видях те преди седмица и ТИ се направи, че не ме познаваш!
- Глупости! Очевидно си ме объркала с някой друг.
- Не, не съм! - Сигурна бях, че не съм.
- Хубаво. Няма да споря.
Този път и двамата пътувахме до другия край на града. Това означаваше едно 40-50 минути неловкост.
- Явно срещите ни ще са само транспортни.
Погледнах го сърдито и не отговорих.
- С какво се занимаваш? - Той обаче беше настоятелен, а на мен не ми се занимаваше да се съпротивлявам и му отговарях без много подробности.
- Работя като интериорен дизайнер.
- Супер. Това е яко. Аз учех за архитект, но ме изхвърлиха от колежа.
- Побой? Трева? Секс с преподавателка?
- Параноидна шизофрения.
Гадна кучка.
- Извинявай..
- Не се извинявай.
В следващите двайсет минути говорехме на всякакви тъпи теми и не позволявахме да настъпи неловко мълчание, само и само да не заговорим за Нея - госпожица шизофрения. И не че не изгарях от желание да вляза в главата му. Знаех много добре, че всяко негово по-сериозно действие, като това да премести пепелник от шкафчето на масата, би му коствало огромно психическо усилие. Изведнъж ми стана интересен.
- Радвам се, че се видяхме отново! - стана от седалката и слезе една спирка преди неговата. Не го видях повече.
С течения на обстоятелствата обаче, се видях с приятел, който се оказа, че го познава бегло.
- Разправят, че е наркоман, който бил шест месеца в затвора, само за да не изперка навън. Сега прави какво ли не, за да изкара пари, за да си купи хапчетата. Не съм го виждал от много време.
————
Изминаха пет години. Беше събота. Около 15:00. Седях на пейка в парка и четях книжка, когато до мен седна възрастен мъж. Усещах, че ме гледа.
- Пушите ли?
Изведнъж вдигнах поглед и бавно оставих книгата в скута си.
- Да. - Подадох му цигара.

image