/Don’t.

Не искам да ми ‘отваряш очите’. Не искам да ме ‘сваляш на земята’. Аз тези неща много добре си ги знам. И не бягам от тях. Просто поставям положителното, което виждам в тях, моето положително, моето вярване, моето всичко.. срещу това на ‘отворените очи’. Срещу това на твърдата земя. Защото аз трябва да вярвам. Трябва да вярвам много силно в нещо. В много неща.. за да съм в хармония и мир със себе си. И разбираш ли.. Мога да вярвам във всичко. Мога да вярвам дори в твоите парченца земя, но.. не желая, разбираш ли? Моите си ми харесват и ме правят щастлива. Твоите не. Не казвам, че са лоши, те просто не са мои. Мога да кажа: 'Виж, това цветенце прави деня ми хубав!' и ти в отговор: 'Стига глупости, това е само цветенце, то не може да ти реши проблемите, или да направи нещо вместо теб.' и в същия този момент, това цветенце вече ме прави тъжна. Вече не ме прави щастлива. Защо? Защо отнемаш щастието ми? Защото реално го правиш. Защото аз мога да повярвам във всичко. Аз всъщност вярвам във всичко, просто някои неща са по-бледи, по забравени, по-‘назад и по-… слабо действащи върху това, в което вярвам.. както и искам да е. Убивам това, което не харесвам с това, което ме прави щастлива. И не го приемам като нещо лошо, а като моя лична си мъничка победа. Сякаш изтривам нещастието си и рисувам щастие. Опитвам се положителното да взема превес над ‘отрицателното’. Но когато дойдеш и издърпаш като кофа от дълбок кладенец всичко онова, което е бледо и ‘назад’ и го излееш пред мен, убиваш щастието ми. Защо трябва да ‘живея в реалността’, след като не съм щастлива в нея? Не. Защо трябва да живея в реалността с лоши мисли и негативизъм? Защото аз реално живея в нея и ми е хубаво с това, в което вярвам. И в един момент се появяваш и ми казваш, че трябва да спра да вярвам в това, защото розови облаци няма и живота е суров. Но защо? Дори да е ‘суров’ аз се справям в него с вярата си. Не те разбирам. Искаш да ми я отнемеш, за да ми го покажеш ли? За да ‘се науча’ на нещо, или защото просто ти си нещастен и следователно аз също трябва да бъда? Не те разбирам.. не те разбирам..
Но си обещавам.. обещавам си, че ще вярвам в хубавото и ще намирам красивото въпреки теб.

image

/Топлинка жива.

Обичам те. Обичам те заради това, че мога да ти го казвам. Обичам те заради това, че заспиваш до мен. Че се сгушваш в мен. Че се галиш в мен. Че ме търсиш, когато ме няма и се връщаш, когато се връщам. Че те търся и те намирам и винаги идваш при мен, когато извикам името ти. Обичам уюта и спокойствието ти, с които ме заразяваш и топлотата на присъствието ти. Но най-вече.. Обичам те, когато всички те наричат ‘неблагодарна и злобна топка косми’. Обичам те, когато ме драскаш и хапеш и дори, когато ми дърпаш връзките на обувките рано сутрин. Обичам те, защотото въпреки всичко, накрая винаги се сгушваш в мен и се сгушвам около теб и просто те обичам.

Аз обичам мама.

8ми март мина, изненадата си струваше, 3те часа път си струваха, 3 часовата емоция, очакване, да гледаш през прозореца през две минути дали майка ти се прибира от работа, не очаквайки, че дъщеря й си е вкъщи, след като вече не живее при нея. Чувството да погледнеш през ‘шпионката’, да видиш как вратата на асансьора се отваря и в следващия момент да й отвориш входната врата и да видиш изненадано и щастливо лице.. Безценно.
Изключително малко пъти съм казвала ‘Обичам те’, не знам защо не мога. Не мога да кажа, че е най-добрата ми приятелка. Не сме си говорили никога за момчета, любовен/сексуален живот и такива работи, дори има неща, които ме дразнят понякога, но.. Аз обичам мама. Единствения човек, на който имам безрезервно доверие. Единствения човек, в който не се съмнявам. На който вярвам. И обичам.
И ми липсва. Липсва ми, когато ползвам решетъчната лъжица, която ми даде (само лъжица нямах в сака..), защото й казах, че с месеци се мъча да си вадя картофите със супени лъжици..
Липсва ми, когато обличам дрехите си и миришат различно.
Липсва ми, когато понякога виждам безпорядъка и се сещам, че няма кой да ми каже ‘Няма ли да се подредиш?’
Липсва ми храната й.
Липсва ми уюта й.
И как няма. Зодия рак. ‘Моят дом е моята крепост.’ Рак. Грижовен, обичащ, закрилящ, мил, уютен.
Липсва ми.

/За вещите и хората.

'Човек трябва да притежава вещите. Не те него.'

Тъй ли? Но аз притежавам душите им. Историята им. Аз не притежавам просто някакви предмети. Обичам старото си огледало. Помня го от както бях малка. А вярвайте ми, имам адски силни и ясни спомени от тогава. Не мога да си представя да си купя ново огледало. Трудно свиквам с новите неща. Обичам стария дървен паркет. Издраскан, изменил цвета си. Мразя новия. Толкова излъскан и перфектен. Не обичам и мириса му. И мириса на нови книги. Не отваряни от никой до сега. Не обичам новия гардероб. И той като паркета. Обичам си стария. С драскотините и счупената панта. И плоския телевизор не обичам всъщност. Обичам старата си чаша. Със счупената дръжка. Обичам всичко от преди. И не защото не мога да живея с настоящето, или защото не мога да се откъсна от миналото. А защото така усещам себе си. Защото чрез всичко това знам къде съм, знам, че това е ‘вкъщи’. Знам, че това е ‘моята чаша’ и ‘моя стар чадър’. Знам, че онова е свещника, който си направих сама в пети клас. Знам, че обичам раздърпаните реснички по килима и че не понасям новата секция.

/За крачките, търпението и времето в миналото. И всичко с нищо ново.

'Хайде! Хайде! Никой няма да те чака!'

Защо? Защо? Щом няма да ме чака, струва ли си да бързам за него? Аз не съм бавна. Но когато ме притискат, автоматично ставам такава. Бавна, мудна, трудно взимаща решения. Когато ми кажеш ‘Ок, когато си готова, тогава’, настъпва един кратък период, изпълнен.. препълнен и преливащ с хиляди мисли и само едно крайно и емоционално решение, крещящо: “Искам го! Искам го, трябва да му се отдам!”.. и просто се случва.. по-бързо, от колкото си очаквал. И аз също.
Разбира се, има и милиарди изключения, в които просто съм страхлива, нищо не се случва, накрая започвам да говоря искрености, признания, нещата се случват и приключват. В други изключения пък съвсем нищо не се случва, съжалявам и до следващото ‘случване’.

'И кой ще направи първата крачка?'

Как кой? Ти си внимателен, съобразителен, мислещ си, че ще ме разтрои най-малкото нещо, или че ще се обидя, ако ме целунеш ‘прекалено рано’? Разбира се, че няма да си ти. Каква илюзия. Колко тъжно, че оставям такова впечатление. С времето ми става дори досадно. Малко тъжно взе да ми става аз да целувам първа, аз да се отегчавам първа, аз да си тръгвам първа.. и то по кофти начин.
В същото време обичам да поглеждам през рамо, да търся чифт очи и да се надявам, но е изморително да очакваш нещо и то да не идва..

/I’m sorry.

Извинявай, че се държа като дърво. Извинявай, че когато те видя, ме няма. Извинявай, че ти се усмихвам и си тръгвам. Извинявай, че все се разминаваме. Извинявай, че не ни давам шанс. Извинявай за студената ми външност. Извинявай за капсулираната ми вътрешност. Извинявай за мен. Извинявай за защитните ми реакции. Извинявай, че думите и мислите ми бягат надалеч от тялото ми и твоето, когато те видя. Извинявай, че ми липсват действия. Извинявай, че понякога съм тъжна. Извинявай, че те забравям, минава ми и после си те спомням. И те мисля. И отново. Извинявай, че всичко се повтаря. Извинявай, че те искам. Извинявай, че не го показвам. Извинявай за държанието ми. Извинявай за мен. Извинявай за мен..
Извинявай, че не мога да се отпускам лесно. Извинявай, че не мога да ти се покажа.
Извинявай, че се държа като дърво.
Ако имаш търпение, ще ти покажа корените си из под земята..
Извинявай, че те искам. Извинявай, че не го показвам. Извинявай, че искам да те прегърна. Да държа ръцете ти. Да ти кажа хиляди неща. Да виждам себе си в теб. Извинявай, че не те виждам. Извинявай, че все се разминаваме.. все се разминаваме..

/Противоположностите

Със сигурност някои се привличат, други - не.
В повечето пъти са ми интересни много повече хората, различни от мен, дори хора, които ме отблъскват с нещо, като в последствие се оказва, че или са прави и достатъчно очарователни, за да ме убедят в това отблъскващо нещо, или просто продължават да си ме отблъскват, но по очарователен и интересен начин. Харесвам ги, дори да не сме на едно мнение. Просто защото мнението им ми е интересно, а те очевидно имат умение и стил, за да му придадат това.. очарователно ‘отвращение’.. for me..
Но онези.. другите.. онези с моите реакции (сходни), с моите (сходни) виждания.. ме отблъскват повече от всички други. С тях имаме невероятно големи и силни общи интереси и най-вече сходен начин на.. реакция и възприемане.. че виждам всичко, което не харесвам в себе си в тях. И много повече. Тъй като имаме толкова сходни неща, виждам дори отвъд това, което са. Виждам стърчащите кончета от ризите им (метафорично). Виждам трепването на миглите им. Виждам скритите им послания, намерения, намеци. Виждам и усещам фалша. Виждам надменността, високомерието, виждам скритото, излязло наяве. Не обичам да общувам с такива хора. Не обичам да СЪМ покрай такива хора. И някак като магнитно отблъскващо поле между нас, те могат да стоят на 1 метър от мен и да стават невидими. Защото искам да са такива. Не те чувам, не те виждам. Не те искам. Отблъскваш ме. Не по онзи приятен начин. Виждам части от себе си в теб, които не искам да виждам у никой друг, освен у себе си. Не е задължително да са лоши (някои са), може дори да ги харесвам у себе си. Но именно там. Не у друг. Неприятен си ми. Фалшив. Виждам теб отвъд теб. Ти може би също виждаш същото. Не ме интересува. Просто не ме доближавай. Аз също няма.

/Рибешката логика.

Интуицията ми работи. И работи здраво. И когато не ти вярвам, не ти вярвам с цел. Каква? Не знам. Но го усещам. Рядко вярвам на когото и да е. Понякога това ми пречи ужасно, понякога е за добро. Но аз не вярвам. Ако си един земен и реалистичен човек, би трябвало също да не вярваш. Аз не съм такъв, затова моята невяра е още по-силна. Защото в природата ми е да вярвам. В доброто. В любовта. В спасението. Но точно тук - не вярвам. Не съм тъжна заради това. Просто примирена. И интересното е, че..
..Не вярвам, че може да си само с мен. Да обичаш само мен и да няма други човеци в живота ти, но по същата логика, не вярвам, че моя живот ще е същия.. някой ден. В света има милиарди хора и е невъзможно в сърцето ти да е само един. Може да си заключваш всеки човек в с тая с различна важност и значимост там, но никога не е само един. Това ме натъжава, защото искам най-егоистично да съм само аз вътре. Но от друга страна не мога да обещая, че и в моето сърце, че има само една стая. Мога да обещая, че ще има една на фона на останалите, които ще заключвам с хиляди катинари, но ще ти дам ключ за нея, защото не искам да те държа извън личната ти свобода. Другите стаи най-вероятно ще са под наем. В някой наема ще е висок, в други елементарно нисък, но хората там винаги ще си отиват. Могат да оставят след себе си някой мръсен чорап, крехък спомен или скъсано копче, но винаги ще си отиват.
Не вярвам, че можеш да си само с мен, искрено не вярвам, но поне ми позволявай да не виждам колко стаи имаш. Да ми липсва чувството на активизирана интуиция. Ще ти бъде трудно, уверявам те, защото имам радар в онези 21 грама, за които всички говорят. И винаги, винаги усещам. Ще ти бъде трудно, но моля те, опитай.
Дали искам да живея в лъжа? Не искам. Но аз също мога да имам своя. Дали това ме прави щастлива? Не. Но хората все още не са открили начин за лечение на егото, ревността, гордостта и другите бактериални проблеми. Аз го познавам. Но не мога да се лекувам сама.